Няколко практични стъпки за създаване на спокойна семейна среда 

1. Признай си проблема: поеми отговорност за поведението си. Не „Ти ме ядосваш и затова избухнах“ (външен локус на контрола), а „Аз избухнах и трябва да се науча да реагирам по-спокойно“ (вътрешен локус на контрола).

Пример: Мъжът ми ме дразни с постоянно разхвърляните си дрехи, затова по цял ден му викам да си ги подреди.

Въпрос: Раздразнението на съпругата и виковете ѝ разрешават ли проблема? Явно не. Щом това не действа, трябва да се намери друг начин. Например да седне и да поговори с мъжа си.

ВАЖНО! Мъжът ѝ е предизвикал нейния гняв, но не и нейната гневна реакция – виковете. От самата нея зависи дали ще вика, или ще намери друг по-спокоен (и по-ефективен) начин за решаване на проблема.

Имате ли някакви разногласия със съпруга/съпругата си, които не можете да разрешите? Защо?

2. Промени мисленето си. Чувствата трябва да бъдат под контрола на разума, а не разумът – под контрола на чувствата. Мисленето, че неприятното събитие директно провокира гневна реакция, е изкривено мислене според Когнитивно-поведенческата терапия. Ние можем да изпитваме гняв, но не е задължително да реагираме с гняв – това е въпрос на самоконтрол и правилно мислене. Моделът А→Б→В: активиращото събитие (А) се оценява според нашата житейска философия (Б) преди да реагираме по какъвто и да било начин (В).

Пример: Дъщеря ми на 16 г. се прибира по малките часове, след като ми е обещала, че няма да закъснява. Аз се ядосвам, изнасям ѝ 15 минутна лекция на висок тон за това колко е безотговорна, егоистична, неуважителна и каквото още се сетя. Тя се защитава предизвикателно, трясва вратата и една седмица не си говорим.

Това е пример за изкривено мислене: че поведението на дъщерята задължително трябва да предизвика гневен изблик у майката.

Разрешава ли се проблемът по този начин? Явно не. Кой е по-добрият вариант? Майката и дъщерята сядат и договарят взаимно приемливо време за прибиране, като се вземе пред вид не само желанието на момичето, но и основанията на майката за нейната безопасност. И най-важното: какво ще последва, ако детето прояви безотговорност и неуважение и наруши договорката? Защо това е важно? Защото следващият път, когато последва нарушение (а то ще последва, ако детето е научено да си прави каквото си иска), не е нужно майката да се ядосва и да вика, а просто да наложи съответното обещано наказание. Така гневът се прехвърля върху този, който трябва да го изпита – дъщерята. Не е необходимо майката да наказва себе си за неразумността на дъщеря си – просто чрез наказанието дъщерята изпитва неприятните чувства, които изпитва майката от нейното непослушание. И ще се замисли следващия път дали не е по-добре да прояви уважение към изискванията на майка си.

Разрешен ли е проблемът? Явно да. И то без крясъци и викове.

3. Учи се да изразяваш гнева си цивилизовано. Осигури си период на „охлаждане“ на гнева.

„Ако си разгневен, то, преди да говориш, брой до десет; ако силно си разгневен – брой до сто“ (Томас Джеферсън).

„Удивителна сила се крие в мълчанието. Не отвръщайте на гневните думи. Прибързаните думи в отговор на разгневен човек  обикновено действат като камшик и разпалват яда в ярост. Но ако посрещнете гнева с мълчание, той бързо утихва“ (Уайт, Е. Ум, характер, личност. Т. 3. Нов живот, С., 2000, с. 158).

„Мек отговор отклонява от ярост, а оскърбителната дума възбужда гняв“ (Притчи 15:1).

Въпрос: Имате ли случаи, когато вашият спокоен отговор е предотвратил конфликт?

4. Използвай правилно волята си. Волята е „управляващата сила в естеството на човека – силата на решението, на избора“ (Уайт, Е. Ум, характер, личност. Нов живот, С., 2001, с. 105). Нейното действие зависи от мирогледа ни: „Прави на другите това, което искаш те да правят на теб“ (Матей 7:12).

Пример: Съпругата казва в присъствието на съпруга си: „На почивка трябва да се ходи без мъжа. Цяла година се гледаме вкъщи; и на почивката пак същото“. Как ще реагира съпругът? Зависи от неговото решение и житейска философия.

А. „Точно така, и без това сме си омръзнали до смърт. Остава и на почивката да те търпя“ – гневна реакция, следва кавга.

Б. „Сигурен съм, че го казваш на шега. Когато двама се обичат, те не си омръзват“ – изразява недиректно раздразнението си и показва на жена си, че ако го обича, няма да го засяга по такъв начин, дори и ако е на шега. Добрите отношения са твърде важни, за да ги рискуваме с лекомислени шеги.

5. Прошката. „Тангни и колеги (1999) установяват, че склонността да прощаваме на другите е свързана с по-ниски нива на депресия, гняв-враждебност, параноя и изострена междуличностна чувствителност (т.е. чувство за малоценност)“.

https://www.researchgate.net/publication/264443222_The_psychology_of_forgiveness

Пример: Мъжът ми не обича да подарява цветя, саксии, картички или други такива романтични (според някои хора) неща. Аз обичам жестове на внимание, както всяка жена, но тъй като това няма да „му идва отвътре“, не настоявам. Обаче когато му кажа да ми обели картофите, да нареже лук или да ме закара до супермаркета, той е винаги насреща. За мен тази „романтика“ е достатъчна.

Въпрос: Какво прощаваш ти на съпруга/съпругата/приятеля/приятелката си? Има ли нещо, което не можеш да простиш?

6. Емпатията/Съчувствието. Когато се поставим на мястото на другия, ще мислим не само за своите, но и за неговите чувства и нужди. Това помага много за „охлаждането“ на гнева. Зависи главно от житейската ни философия: „Обичай ближния си както себе си“ (Матей 19:19).

 

„Любовта е сила. В принципа на любовта са включени интелектуалната и моралната сила, които не могат да бъдат отделени от нея. Силата на богатството има склонността да покварява и разрушава; силата на принудата има мощта да наранява. Но превъзходството и ценността на чистата любов се състоят в нейната способност да върши добро и нищо друго освен добро“ (Уайт, Е. „Ум, характер, личност“. Кн. 2, с. 81, 82).

Общуването между родителите – модел за общуването между децата

„Децата веднага попиват и прилагат на практика уроците, на които ги е научил той [родителят] при своите гневни изблици“ (Уайт, Е. Ум, характер, личност. Т. 3. Нов живот, С., 2000, с.  155).

Когато говорихме за детската агресия преди време, споменахме, че една от основните причини за нея е моделът, който детето вижда в семейството си.

Пример: Влизам в междучасието в класа на сина ми, за да го изведа навън. Виждам момче, което блъска вратата. Казвам му да не я блъска. А то ми отговаря предизвикателно: „Защо?“. Чувствам как в мен напира гняв и казвам с рязък тон: „Защото ще се счупи и всички ще трябва да я плащаме заради теб. Вкъщи така ли блъскаш?“. Отговорът: „Ами да! Правя каквото си искам!“.

Този вид агресивна реакция може да произлиза от два типа родителски стратегии: разрешителна (детето наистина прави каквото си иска, без особен контрол от страна на родителя) или авторитарна (родителят е агресивен и детето му подражава, когато родителят не го вижда).

Нека накратко да споменем четирите родителски стратегии на възпитание и евентуалното им влияние върху характера на детето.

Четири типа родителски стратегии, които формират у детето съответния начин за реагиране в моменти на гняв:

1. Разрешаващият родител – постоянно отстъпва, не може да наложи правила, затова в определен момент може да му се наложи да използва насилие, за да наложи волята си.

Пример: Правите забележка на детето да не се закача с друго дете. То продължава. Повтаряте му го десет пъти без особен ефект. Накрая в яда си го дръпвате грубо за ръката и му причинявате болка.

2. Незагриженият родител – малко мисли за доброто на децата, повече за себе си. Чести прояви на раздразнителност и импулсивна агресия.

Пример: Момиче, което в пети клас бяга от час, казва, че не му пука за училище, че му е скучно. Псува, обижда и има нисък успех в училище.

3. Авторитарният родител – тъй като иска всичко да става според неговите заповеди, всяко нарушение се наказва с гняв и агресия.

Пример: Детето, което в присъствието на учителя се държи прилично, но в междучасието агресивно налага волята си върху другите деца.

4. Авторитетният родител – тъй като има предвид доброто възпитание на децата си, той възпитава строго, но едновременно с любов. Има авторитет и не се налага да използва крясъци или удари. Наказва със самоконтрол.

Пример: „Не се закачай с това дете“. Детето продължава да се закача. „Ако продължаваш да се закачаш с това дете и не можете да играете заедно, веднага ще си тръгнем“.

Важно! За да има полза от родителските правила, те трябва винаги да са придружени от последици в случай на непослушание.

За емоционалната интелигентност в семейното общуване можете да прочетете в първата статия по темата: „Помагат ли крясъците вкъщи“.

Йорданка Дейчева, психолог; ydeicheva@facebible.bg