как да реагираме?
Когато казваме, че институциите не работят, обикновено нямаме предвид, че сградата не функционира, но че хората не си вършат добре работата. А откъде идват хората, които работят в институциите? Разбира се, от семействата.
„Обществото е съставено от семейства и главите на семействата са отговорни за състоянието на обществото” (Уайт, Е. „Семейството и проблемите на интимния живот”).
Ако обществото ни не е добро, не трябва да виним световната конспирация, но да се замислим за състоянието на семейството. А то не е блестящо в наше време.
Всеизвестна истина е, че отношението на детето към обществото е отражение на отношението му към авторитета на родителите. Ако днес много хора не зачитат авторитета на закона и институциите, то явно има и криза на авторитета в семейството.
Ако родителят разрешава всичко на детето си (Разрешителна стратегия на възпитание) и не може да наложи авторитета си пред него, какво ще е отношението на това дете към авторитетите в обществото?
Пример: Една сутрин заварих следната гледка в училище, докато водех сина си към класната стая:
Едно момиче с дядо си – тя му крещи, той се свил с ръце в джобовете.
– Дай ми парите! – вика тя пред всички – родители, които водят децата си, учители, пазача.
Дядо ѝ мънка нещо под носа си. Тя продължава да настоява, да тропа с крак, да се тръшка.
Разбрах, че иска пари за боулинга, на който щяха ходят след един месец. Опитвам се да говоря с нея и да я успокоя.
– Това е чак след един месец, има време. Дядо ти може да няма пари сега.
– А, няма ли? Той взема 700 лв. пенсия, как да няма! Дай парите!
Е, тези думи накараха и мен да млъкна. Едно дете на 9 години да държи сметка на дядо си какво ще прави със собствените си пари!
За съжаление, краят не беше по-добър. Дядото извади парите и ѝ ги даде.
Можете ли да предположите какво беше отношението на това момиче към авторитета на учителката? Буквално всеки час госпожата имаше проблеми с нея: става в час, вдига шум, създава хаос, проваля учебния процес – момиче на 9 години! Накрая след много разправии и разговори с дядото я преместиха в друго училище.
Можем ли да очакваме това дете да стане отговорен държавен служител, съвестен работник, надежден политик? В по-голяма или по-малка степен това е резултатът от преобладаващата днес Разрешителна стратегия за възпитание на децата: разглезени личности, които нямат уважение към никакъв авторитет: учител, работодател, закони.
Мъдрецът Соломон е казал: „Горко ти, земьо, когато царят ти е дете“ (Еклесиаст 10:16).
Семейството представлява едно мини общество, което подготвя бъдещите граждани – в голяма степен личността на детето и състоянието на обществото зависят от него. И дали детето ще се съобразява с авторитетите в обществото зависи до голяма степен от образеца, който е видяло в семейството си: Какви са отношенията между майката и бащата? Уважава ли всеки един авторитета на другия? Как разрешават конфликтите помежду си?
Мъжът е наречен „глава“ на семейството (Ефесяни 5:23). Означава ли това, както им се иска на много мъже, че те само нареждат, а всички останали изпълняват безпрекословно техните заповеди?
Ето как трябва съпругът да упражнява своя авторитет: „Мъже, обичайте жените си, както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея“ (Ефесяни 5:25,28). Призив за себеотрицателна любов към съпругите си! Мъжът трябва да управлява дома си с готовността да прави жертви за благото на съпругата и децата си.
„Названието на бащата ОБЕДИНИТЕЛ е най-вярната дефиниция на понятието съпруг (…) чрез своето мъжествено поведение представя нагледно вечните добродетели: енергичност, почтеност, честност, търпение, смелост, трудолюбие и практична полезност“ (Уайт, Е. Дом и семейство. София: Нов живот, 1998, с. 196,197).
„Който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга“ (Матей 20:25-27).
Защо е необходимо да има глава на семейството? Не може ли и двамата съпрузи да бъдат „глава“? Според библейския възглед след Грехопадението съвършената хармония между двамата се нарушава от нахлуването на егоизма и се налага промяна в семейните роли. Елън Уайт, най-превежданата жена-автор в световен мащаб, обяснява: „Ако бяха Му останали послушни [на Бога]– в хармония с Неговия велик закон на Любовта – те винаги биха били в хармония един с друг; но грехът внесе несъгласие и сега тяхното единство можеше да се поддържа и хармонията да се възстанови само чрез подчинеността на единия към другия (…) Но злоупотребата на мъжа с даденото му господство твърде често правеше съдбата на жената много горчива и превръщаше живота ѝ в бреме“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. 1996, с. 27).
Отново виждаме, че има правилна употреба на авторитета – да се постига съгласие и хармония в семейството – мъжът като „глава“ трябва да прави всичко възможно за единството на семейството си – да бъде ОБЕДИНИТЕЛ; и злоупотреба с авторитета: тя води до пагубни резултати – разрушава щастието. Следователно целта на ролите в семейството след Грехопадението е да се възстановява хармонията и да се постига единството, което преди това се е постигало съвсем лесно.
Пример: Имам едни познати, които живееха заедно със свекъра и свекървата си. Апартаментът беше голям и имаше отдели стаи за всички. Но явно на съпругата ѝ се искаше да бъдат самостоятелни и да си купят свой. И сега пред тях възниква потенциално конфликтна ситуация: жената иска да купят апартамент, трябва да се тегли заем, който ще изплащат десетки години напред, дали ще бъдат винаги и двамата на работа, за да могат да плащат вноските, да издържат децата и себе си, а за възрастните им родители може да се наложи лечение и т.н.
Какво ще стане, ако и двамата са „глава“ на семейството, а са на съвсем противоположни позиции и никой не иска да отстъпи? Вариантите са два: или ще надделее този, който вика по-силно, или единият ще се изнесе в нов апартамент, обаче сам. Дори и да се запази това семейство, най-вероятно ще има скандали и разправии месеци наред, взаимни обвинения, обиди…
Моите приятели не си купиха нов апартамент, защото съпругът не можа да се реши на такъв риск, но това не създаде проблеми. Защото и двамата се уважават и се обичат истински. Всеки зачита авторитета и мнението на другия и не се опитва да го тиранизира. Впоследствие се оказа, че в дългосрочен план съпругът е взел правилното решение.
Съпругът може да каже: „Аз съм глава на семейството и аз вземам окончателните решения. Не искам да купувам апартамент и край. Повече не желая да обсъждаме тази тема“.
Или пък може да каже: „Скъпа, за мен това е голям риск. Утре ако остана без работа, и няма да можем да плащаме вноските. Виждаш колко несигурно е всичко в наши дни. Зная колко ти се иска, но те моля да ме разбереш. Децата са големи, скоро ще станат студенти; родителите ни са възрастни, всичко може да се случи. Хайде да поизчакаме“.
За кого от двамата можем да кажем, че е ОБЕДИНИТЕЛ на дома?
Защото както казва същата авторка Елън Уайт: „Мъжеството не се състои в това съпругът да изисква от жена си (…) да изпълнява плановете му така, сякаш те са безпогрешни“ (пак там, с. 200).
„Жени, покорявайте се на своите мъже като длъжност към Господа, защото мъжът е глава на жената“ (Ефесяни 5:22,23).
Този стих много ме дразнеше, докато не разбрах какво всъщност означава това. В семейството, за да се преодолее егоизмът, всеки е призован да прави най-доброто за другия. Според много проучвания най-голямата нужда на мъжете в брака е да бъдат ценени и уважавани (https://www.edna.bg/svobodno-vreme/kakvo-pritezhava-zhenata-za-koiato-myzhete-sa-gotovi-na-vsichko-4634964). Апостол Павел призовава жените да правят точно това: да уважават и почитат своите съпрузи, т.е. да правят най-доброто за тях.
А знаете ли каква е най-голямата нужда на жените в брака: да се чувстват обичани и разбирани (https://www.edna.bg/svobodno-vreme/kakvo-pritezhava-zhenata-za-koiato-myzhete-sa-gotovi-na-vsichko-4634964). И, разбира се, апостол Павел призовава мъжете да правят точно това: да обичат жените си силно и да са готови дори да се жертват за тях, т.е. да правят най-доброто за тях.
Елън Уайт казва, че майката е „царицата на дома“ (Дом и семейство. София: Нов живот, 1998, с. 217). Нейната роля е също толкова важна, колкото и на бащата: „Съпругата и майката не бива да жертва силите си и не трябва да допуска способностите ѝ да се погубват, като се осланя изцяло на своя съпруг. Нейната индивидуалност не трябва да се загубва под влияние на неговата. Трябва да чувства, че е равна на своя съпруг – да стои до него, да бъде вярна на своя дълг, както той е на своя. Работата ѝ за възпитанието на децата е толкова възвишена и благородна, колкото всеки пост, който мъжът е призван да заема, дори и да е президент на страната“ (пак там, с. 216).
Тук отново трябва да си напомним, че всичко в живота и брака ни зависи от мирогледа ни.
Парадигма на егоизма: Аз съм в центъра на моя живот и ИСКАМ да направя всичко възможно АЗ да се чувствам добре.
Парадигма на алтруизма: Аз съм важен, но другият е също толкова важен, колкото мен. ИСКАМ да направя всичко възможно всички да се чувстваме добре.
Ако сме решили да правим най-доброто за партньора си в брака, мъжете ще обичат жените си, а жените ще уважават мъжете си.
Едно добро според мен обяснение за властта в семейството дава семейният съветник Х. Норман Райт: властта на съпруга в брака произтича не от някакво вътрешно присъщо превъзходство на мъжа над жената, но по-скоро от даденото му положение или така наречената позиционна власт.
Социалните психолози разграничават:
Райт твърди, че от петте вида власт „само петият – позиционната власт – е посочена от Новия завет като принадлежаща на съпруга; а дори и този тип “власт” не е само негова, защото има области на власт, които съпругата притежава над съпруга поради нейната собствена позиция (1 Кор. 7:4: „Така също не мъжът е господар на тялото си, а жена му“). Другите четири типа власт са еднакво на разположение както на съпруга, така и на съпругата (1 Петр. 3:1-4; Пр. 31)” (Wright, 1979, с. 8).
Има една много важна дума, с която трябва да се упражнява авторитетът в семейството, и тя е добронамереност: въпросът не е дали ще стане както мъжът ми иска или както аз искам; въпросът не е кой е по-важен – той или аз!
Пример: „Всеки път, когато се караме, все едно сме на върха на една от тези планини. Много двойки мислят, че си играят на Царя на планината, когато имат разправия. „Победителят“ е този, който успява да надделее с думите си над другия толкова успешно, че да го/я бутне от канарата. Но това е изкуствена победа. Никога няма да играя тази игра с теб, не защото съм добър човек, но защото бракът е обвързал глезените с дълго и здраво въже – ако ти паднеш, падам и аз. Да, ние сме двама, но има само един брак, една връзка. И за двамата ще бъде най-добре, ако правим, говорим и мислим такива неща, които ще бъдат от полза за този трети обект между нас, който сега наричаме брак. Няма победители и губещи – или и двамата печелим, или и двамата губим“ (Клаудио и Памела Консуегра. Сезоните на семейството).
Въпросът е всеки един – съпругът и съпругата – да използват така авторитета си и способностите си, че да е добре на ВСИЧКИ, а не само на единия. Това е възможно само с онази СЕБЕОТРИЦАТЕЛНА ЛЮБОВ, която според Елън Уайт е „законът на живота за земята и небето“ (Копнежът на вековете. София: Нов живот, 2005, с.7).
Ще завърша с призива всеки един от нас да упражнява авторитета си по небесния образец:
„Вие знаете, че князете на народите господаруват над тях и големците им властват над тях. Но между вас няма да бъде така (…) който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга“ (Матей 20:25-27).
Йорданка Дейчева, психолог
